Бегачите

Слънчев следобяд.Свитият град ,в последно време покрит само с киша и мръсен сняг ,се радва на един от първите светли дни. Калните следи от локви като с магическа пръчка са изсмукани от сивите улици. Слънцето,главният виновник за груповото оживление,свенливо пощипва бузките на малките деца ,от своя страна причинители на веселата глъчка.
Като цяло това бе гледката ,видима от един от прозорците на старата кооперация.
- Скучен и обиновен делник. Както всеки един друг.- бяха мислите ,които се въртяха в главата на обитателката на стаята ,скрита зад мръсния прозорец. Обитателка- дума ,използвана за паранормално явление ,но рядко за човешко същество. В случая тя бе уместно употребена. Въпросната стая беше убежище и скривалище за наблюдателката. Мина прекарваше по-голямата част от времето си там. Тя бе обиновено младо момиче ,чиито дни се състояха в ходене на училище и слушане на музика пак там ,в същата стая. Член на голямо семейство ,Мина се радваше на оскъдното внимание на родителите ,а както предполагате и на познатите . Умно момиче ,но прекалено нерешителна за каквото и да е било . Относно мястото й в гимназията, девойката не бе нито отличничка ,нито известна,нито спортистка ,нито чудата ,тя не играеше роли в тази пиеса ,тя бе просто непозната.Дните се нижеха бавно и монотонно ,но това не бе най-лошото. Нека насочим вниманието си конкретно към този мартенски делник. Никой ,ни най-малко тя ,не би предположил,че той ще се окаже съдбоносен. Заслушана в любимата си песен ,тя едва дочу досадния телефонен звън. Повдигна се бавно ,при което дъските на стария паркет изскърцаха неприветливо. Обездвиженото й тяло ,неусещало каквото и да е било напрежение от много време ,сякаш също изскърца.
- Кой е ? - безизразно запита тийнейджърката
-Братовчедка ти. Искаш ли да дойдеш с мен на стадиона?
- Аз? Ти шегуваш ли се ?
- Не ,просто нямам с кого да отида на тренировка.
- Щом казваш. Изчакай ме отпред ,слизам.
Краткият разговор бе нещо необичайно в ежедневието на Мина. Някой да я кани някъде ,това бе голяма рядкост,която породи различни размишления. Първо тя не беше сигурна какво точно тренира братовчедка й . Тя не бе сигурна за нищо ,свързано с нея . Момичето познаваше само себе си и не беше наясно дори с роднините си. Тъпата болка се надигна в гърдите й,за пореден път осъзнавайки ,че няма никой. Но бе принудена да я пренебрегне . Небрежно обу изпокъсаните си маратонки и заслиза по стълбите. Нямаше за къде да бърза. Ако братовчедка й не бе скроила номер ,то поне щеше да закъснее. За това Мина реши да се насочи направо към стадиона ,който се намираше на две пресечки . Въздухът беше изненадващо топъл и чист ,а времето бе приветливо и пораждащо онова чувство ,което те кара да запееш. За героинята ни това означаваше ако не малка радост ,то поне спокойствие и разнообразие. Паркът ,където се намираше стадионът,беше пълен с влюбени двойки,майки с деца ,момчета с велосипеди и разнородните разговори се превръщаха в приятно жужене на места.
Прекрачвайки вратата на садиона ,Мина не осъзнаваше ,че оставя зад гърба си лишените от смисъл и живец дни. Бавно се насочи към една от скамейките и зачака предполагаемата си придружителка,която може би нямаше да се появи. Но това не я разстрои. Група младежи разгряваха долу- на зеленото игрище. Не беше ясно какъв спорт практикуват ,в малкото градче имаше един стадион ,използван за най-различни ,сред които не само чисти цели. Тренировката им очевидно започна.Бяха бегачи.Телата ,атлетично оформени ,на места изглеждащи нечовешки ,елегантно се движеха по белите линии ,развивайки скорост ,на която дори дива котка би завидяла. От страни изглеждаше сякаш не полагат никакви усилия ,сякаш цялата тази грация и бързина им бе вродена. Мина се взираше в тях , попиваше всяко незначително движение . Грехота бе да пропусне дори секунда. Дойде финалът . Тя все още не можеше да забележи някакво напрежение в изящните мускули,усещаше само адреналина във въздуха ,който се разпръсна на хиляди малки капчици в кулминационния момент. Телата на атлетите равномерно спряха ,а момичето все още не можеше да се откъсне от усещането за безтегловност. Една сълза падна в скута й. За пръв път тя плачеше от радост. За пръв път се сблъскваше с подобно усещане за красота,което я разтърси до основи [...]


[...]-Пригответе се ! Сега ! – Глухият звън на свирката се разля по пистата. Облаците червен прах ,примесен с капчици пот, разцепиха въздуха и като ореол обгърнаха малкото тяло.
-Можеш! – кънтеше в съзнанието .
-Още! – сякаш крещяха напрегнатите до скъсване мускули.
-Трябва да победиш ! – шептеше до съскане волята. Като че ли тя бе най-настоятелна.
Писъците и аплодисментите от скамейките представляваха бледия фон ,обръщащ ореола. Прашната настилка хлътна и пое тялото ,падащо с последни сили. Съвършено оформените потни капчици се стичаха като солени реки по лицето на момичето.
- Мина , първа си ! Ти успя ,мила !
- Сънувам ли ? Би трябвало ,няма друго обяснение... Или пък съм мъртва.
- Стига глупости.
Красивото лице ,надвесило се над главата й ,придоби сериозно изражение и се изкриви в гримаса ,която не би била способна да го загрози и потъмни светлия поглед.Гримаса ,сравнена с лицето на дете ,чиято плюшена играчка е отнета. Русокосото зеленооко момче се казваше Симеон,един от атлетите ,които Мина наблюдаваше в онзи съдбоносен ден ... и неин настоящ съотборник. Да,изминаха два месеца от състезанието,на което стана свидетел и тя вече бе част от тях.Онзи делник я промени и накара да се събуди от вечната дрямка. Онзи следобяд спаси загниващата й душа и придаде смисъл на простото съществуване ,подхранвано единствено от физически нужди и самота. Новият пламък заличи следите от нещастие и я превърна в друг човек ,там ,на старата писта. Девойката живееше за часовете ,посветени на подготовките за състезанието. Посветени на усещането за свобода ,преизпълващо я докато грациозно се движеше по гладкия път. Посветени на работещите до пръсване дробове. Посветени на финала и на тънката бяла линия , равностойна на мираж. И този жарък майски ден бе един от най-важните в живота й – първото състезание.
Мина бавно се надигна. Това движение сякаш накара насъбралата се смесица от чувства и усещания да се разлее в издулите се вени. Победа . Последва дива прегръдка . Момичето буквално се хвърли в обятията на светлоокия младеж и притисна устни в рамото му ,за да предотврати задаващия се радостен вик. Същото това рамо ,подгизнало от сълзите от неуспеха ,сякаш създадено за утеха и опора. През краткото изминало време Симеон се бе превърнал в най-добър приятел ,единствен. Новата страст я промени не само физически ,а и психически. Разкрепости представите й за света и отключи вратата към нещото ,което се превърна в стимул за живот. Да,тя беше жива ,по-жива от всякога .
Месец подир месец ,състезание след състезание ,времето течеше и дооформяше характера на допредишното загубено в себе си момиче. Дълбоките кафяви очи заблестяха по особен начин,а усмивката малко по малко намираше място на лицето. Що се отнася до външния свят , в очите на околните тя си оставаше същата. Хората бяха слепи за промяната и глухи за предишните опити да бъде чута. Покрай новия й живот се бяха превърнали в неми образи.
Слънчев следобяд ,позната картина. Ден ,плашещо напомнящ на онзи , оказал се виновен за промяната . Загледана през прозореца на стаята ,месеци по-късно,гледката бе същата – същата глъчка ,обградена от зеленина и незначителната радост на околните. Беше време. Поредното състезание. Замисленото момиче бавно натъпка раницата си с вода и маратонки. Изпокъсани ,стари ,измършавяли и грозни ,но късметлийски. Оставаше много до началото ,но Мина предпочете да тръгне .Беше решила да върви бавно и да се наслаждава на спомените си ,породени от познатата обстановка. Три пресечки до парка и още няколко до пистата,разположена на стадиона. На пръв поглед съвсем незначително разстояние. При един от ъглите тя забеляза група мъже. Пропаднали ,съсипани и нещастни ,но виновници за съдбите си . Новият начин на живот бе събудил умението да анализира безпогрешно околните . Но редом с нещастния им вид ,в очите на всеки един член от позорната група ясно се разчиташе солидна доза злоба ,примесена с желание ;желание да причиниш нещастие някому. Главният забеляза тийнейджърката ,несъзнателно спряла се ,оглеждайки ги на пътя. Решително се насочи в посока на момичето. Усилените тренировки бяха развили интуиция у нея ,бяха й подарили животински качества и особен начин на мислене.Чисто човешката потребност за самосъхранение задвижи краката й при вида на странния мъж ,засилен към нея . В следващия момент Мина вече тичаше . Тичаше както никога до сега,защото това бе най-решаващото състезание в живота й . Мускулите поддържаха добър синхрон със съзнанието ,което пулсираше при единствената възможна команда. „Тичай!”. Пепелта ,издигаща се от нищото , замъгли ясния до преди момент поглед. Страшен тътен бе последното ,което успя да чуе.

- Има ли пулс?
- Жива е .
Изплуване от дъното на езеро . Замъглени силуети . Сякаш мокри и давещи се .
- Добре ли си ?
- Състезанието ?! О,не ,колко е часът ? Къде съм по дяволите?
Не последва отговор. Докторът намести системата и се насочи към вратата.
- Отговорете ми ,моля Ви ! - думите на Мина едвам излязоха из пресъхналите устни.Това сякаш не беше нейният глас.
- Нямам представа за какво говорите ,но каквото и да е това състезание се опасявам ,че занапред няма да сте способна за нищо подобно. Погледнете краката си ,усещате ли нещо? Съжалявам ,момиче .
Вратата се затръшна. Най-ужасяващият звук на света ,последван от неописуема болка. Тя просто затвори очи.

В този ден ,по някаква случайност на датата ,на която един човешки живот се промени и придоби смисъл, се състоя и последното състезание на същия този човешки живот. Най-важното ,най-трудното. Това ,което свали магията и уби надеждата,а заедно с нея уби и нашата героиня. Уби тази Мина ,чиито очи светеха и помогна на предишната сянка да се завърне. Е,тя има цялото време на света да свикне с новата си самоличност.

За доброто и злото (i'm back yeah)

Всички се раждаме еднакви. Това е голата истина, неудобна за повечето. Но не умираме еднакви. Пръкваме се с потенциал да бъдем добри или по-ясно казано верни на принципите си. Но идва един красив момент, в който си изправен пред избор. Избора дали да следваш това, което смяташ за правилно, или да се потопиш в чуждите представи за грешно и вярно.Вариантите са два и от тях зависи към чий клуб ще се присъединиш. Ако избереш себе си, това те изкачва на едно по-горно стъпало в йерархията. Ставаш неудобен за тези, които предпочитат да стоят на едно място без движение. Освен че си избрал себе си и си личност, ти се движиш постоянно. Това далеч не е последният избор , който правиш. Противниковият отбор постоянно се опитва да ти отреже главата и да те изравни със земята. И то точно чрез избора, който ти представя – или ще си от наще и ще си изключиш мозъка, или си аут и завинаги единак. Това е втората фаза – изборът кой да си и невидимият кантар, който претегля ценностите ти. Дали – или. Дали би избрал „сам, но с достойнство”, или „ просто една нещастлива овца от стадото”. „Всичко или нищо” или „нещо, но некачествено”. Този избор е само хипотетичен, но трябва да го направиш, за да оставиш следата, която искаш да оставиш. 7 милиарда души със 7 милиарда души. Ударението различава думите. Математически погледнато е невъзможно да бъдеш единак сред 7 милиарда себеподобни. Причината да се чувстваш такъв е в манипулацията, прилагана от хората поели по другия път – на застоя и себеотричането. Винаги е по-лесно другите да се нагодят към теб от колкото ти към тях. Преди църковните лица са горяли книги, за да си останем равни. Сега достъпната информация се е разрастнала достатъчно, за да бъде просто заличена. А и би било прекалено явно, набиващо се на очи. Тяхното оръжие е двуличието, тяхната маска е невежеството. Злото е мързел, мързелът е зло. Най-погубващия и същевременно градящ човешки порок. Градящ, защото ако го нямаше нямаше да имаме какво да надскачаме. Сизифовият товар далеч не е безсмислен и е чудесно мерило за мирогледа ни. Чудесен начин да провериш от кой отбор си. Човек сам си създава върхове, а този който отказва да ги гради и да ги прескача отказва да живее. Да буташ камъка, да си носиш кръста – колко много метафори за нещо толкова просто. Колко много сторически примери, за които си затваряме очите. Съвпаденията далеч не са случайни. Иисус – разпнат, Дон Кихот – поредния луд, Левски – обесен. И то от свойте. Изяден от тези, които е опитал да издигне. Оглозган. Наскоро четох в един исторически роман, че на път за Къкрино едно от турските заптиета, който Апостола е преметнал доста пъти, го е посъветвало да си намери кaлпак, защото го чака дълъг път през зимата. Отговорът бил „ Фес по-добре да сложа, фес”. Доста силно, доста гротеско. Реално погледнато са били нужни максимум 20 негови съмищленици да организират засада, да избият заптиетата и да го спасят. Но никой не се е заел. Оправдания. Истината е, че е по-удобно да бъдем под нечие владичество, защото е трудно да имаш достойнство, а сега, 160 години по-късно децата на децата на тези, заради които Левски ще си сложи феса, му купуват нечетен брой цветя. Гадно. И не е само той. Въпросът не е какво са направили, а какво не правят. Цялата система „грешка-поправка” е прецакана. Разкаянието го няма, покрай него и достойствто, а за каква смелост да си говорим тогава, за какви добродетели? Ето до къде са стигнали нищоправещите във войната, ето с какво превъзхождат. С изграждането на човешката информация, те имат все по-голямо разнообразие от места за скривалище. Злото не е вродено, злото се избира, злото е застоялост, злото е бездействие. Злото е слабост и убеждението, че е сила ни пречи да се справим с него. Ти избирай.