Бегачите

Слънчев следобяд.Свитият град ,в последно време покрит само с киша и мръсен сняг ,се радва на един от първите светли дни. Калните следи от локви като с магическа пръчка са изсмукани от сивите улици. Слънцето,главният виновник за груповото оживление,свенливо пощипва бузките на малките деца ,от своя страна причинители на веселата глъчка.
Като цяло това бе гледката ,видима от един от прозорците на старата кооперация.
- Скучен и обиновен делник. Както всеки един друг.- бяха мислите ,които се въртяха в главата на обитателката на стаята ,скрита зад мръсния прозорец. Обитателка- дума ,използвана за паранормално явление ,но рядко за човешко същество. В случая тя бе уместно употребена. Въпросната стая беше убежище и скривалище за наблюдателката. Мина прекарваше по-голямата част от времето си там. Тя бе обиновено младо момиче ,чиито дни се състояха в ходене на училище и слушане на музика пак там ,в същата стая. Член на голямо семейство ,Мина се радваше на оскъдното внимание на родителите ,а както предполагате и на познатите . Умно момиче ,но прекалено нерешителна за каквото и да е било . Относно мястото й в гимназията, девойката не бе нито отличничка ,нито известна,нито спортистка ,нито чудата ,тя не играеше роли в тази пиеса ,тя бе просто непозната.Дните се нижеха бавно и монотонно ,но това не бе най-лошото. Нека насочим вниманието си конкретно към този мартенски делник. Никой ,ни най-малко тя ,не би предположил,че той ще се окаже съдбоносен. Заслушана в любимата си песен ,тя едва дочу досадния телефонен звън. Повдигна се бавно ,при което дъските на стария паркет изскърцаха неприветливо. Обездвиженото й тяло ,неусещало каквото и да е било напрежение от много време ,сякаш също изскърца.
- Кой е ? - безизразно запита тийнейджърката
-Братовчедка ти. Искаш ли да дойдеш с мен на стадиона?
- Аз? Ти шегуваш ли се ?
- Не ,просто нямам с кого да отида на тренировка.
- Щом казваш. Изчакай ме отпред ,слизам.
Краткият разговор бе нещо необичайно в ежедневието на Мина. Някой да я кани някъде ,това бе голяма рядкост,която породи различни размишления. Първо тя не беше сигурна какво точно тренира братовчедка й . Тя не бе сигурна за нищо ,свързано с нея . Момичето познаваше само себе си и не беше наясно дори с роднините си. Тъпата болка се надигна в гърдите й,за пореден път осъзнавайки ,че няма никой. Но бе принудена да я пренебрегне . Небрежно обу изпокъсаните си маратонки и заслиза по стълбите. Нямаше за къде да бърза. Ако братовчедка й не бе скроила номер ,то поне щеше да закъснее. За това Мина реши да се насочи направо към стадиона ,който се намираше на две пресечки . Въздухът беше изненадващо топъл и чист ,а времето бе приветливо и пораждащо онова чувство ,което те кара да запееш. За героинята ни това означаваше ако не малка радост ,то поне спокойствие и разнообразие. Паркът ,където се намираше стадионът,беше пълен с влюбени двойки,майки с деца ,момчета с велосипеди и разнородните разговори се превръщаха в приятно жужене на места.
Прекрачвайки вратата на садиона ,Мина не осъзнаваше ,че оставя зад гърба си лишените от смисъл и живец дни. Бавно се насочи към една от скамейките и зачака предполагаемата си придружителка,която може би нямаше да се появи. Но това не я разстрои. Група младежи разгряваха долу- на зеленото игрище. Не беше ясно какъв спорт практикуват ,в малкото градче имаше един стадион ,използван за най-различни ,сред които не само чисти цели. Тренировката им очевидно започна.Бяха бегачи.Телата ,атлетично оформени ,на места изглеждащи нечовешки ,елегантно се движеха по белите линии ,развивайки скорост ,на която дори дива котка би завидяла. От страни изглеждаше сякаш не полагат никакви усилия ,сякаш цялата тази грация и бързина им бе вродена. Мина се взираше в тях , попиваше всяко незначително движение . Грехота бе да пропусне дори секунда. Дойде финалът . Тя все още не можеше да забележи някакво напрежение в изящните мускули,усещаше само адреналина във въздуха ,който се разпръсна на хиляди малки капчици в кулминационния момент. Телата на атлетите равномерно спряха ,а момичето все още не можеше да се откъсне от усещането за безтегловност. Една сълза падна в скута й. За пръв път тя плачеше от радост. За пръв път се сблъскваше с подобно усещане за красота,което я разтърси до основи [...]


[...]-Пригответе се ! Сега ! – Глухият звън на свирката се разля по пистата. Облаците червен прах ,примесен с капчици пот, разцепиха въздуха и като ореол обгърнаха малкото тяло.
-Можеш! – кънтеше в съзнанието .
-Още! – сякаш крещяха напрегнатите до скъсване мускули.
-Трябва да победиш ! – шептеше до съскане волята. Като че ли тя бе най-настоятелна.
Писъците и аплодисментите от скамейките представляваха бледия фон ,обръщащ ореола. Прашната настилка хлътна и пое тялото ,падащо с последни сили. Съвършено оформените потни капчици се стичаха като солени реки по лицето на момичето.
- Мина , първа си ! Ти успя ,мила !
- Сънувам ли ? Би трябвало ,няма друго обяснение... Или пък съм мъртва.
- Стига глупости.
Красивото лице ,надвесило се над главата й ,придоби сериозно изражение и се изкриви в гримаса ,която не би била способна да го загрози и потъмни светлия поглед.Гримаса ,сравнена с лицето на дете ,чиято плюшена играчка е отнета. Русокосото зеленооко момче се казваше Симеон,един от атлетите ,които Мина наблюдаваше в онзи съдбоносен ден ... и неин настоящ съотборник. Да,изминаха два месеца от състезанието,на което стана свидетел и тя вече бе част от тях.Онзи делник я промени и накара да се събуди от вечната дрямка. Онзи следобяд спаси загниващата й душа и придаде смисъл на простото съществуване ,подхранвано единствено от физически нужди и самота. Новият пламък заличи следите от нещастие и я превърна в друг човек ,там ,на старата писта. Девойката живееше за часовете ,посветени на подготовките за състезанието. Посветени на усещането за свобода ,преизпълващо я докато грациозно се движеше по гладкия път. Посветени на работещите до пръсване дробове. Посветени на финала и на тънката бяла линия , равностойна на мираж. И този жарък майски ден бе един от най-важните в живота й – първото състезание.
Мина бавно се надигна. Това движение сякаш накара насъбралата се смесица от чувства и усещания да се разлее в издулите се вени. Победа . Последва дива прегръдка . Момичето буквално се хвърли в обятията на светлоокия младеж и притисна устни в рамото му ,за да предотврати задаващия се радостен вик. Същото това рамо ,подгизнало от сълзите от неуспеха ,сякаш създадено за утеха и опора. През краткото изминало време Симеон се бе превърнал в най-добър приятел ,единствен. Новата страст я промени не само физически ,а и психически. Разкрепости представите й за света и отключи вратата към нещото ,което се превърна в стимул за живот. Да,тя беше жива ,по-жива от всякога .
Месец подир месец ,състезание след състезание ,времето течеше и дооформяше характера на допредишното загубено в себе си момиче. Дълбоките кафяви очи заблестяха по особен начин,а усмивката малко по малко намираше място на лицето. Що се отнася до външния свят , в очите на околните тя си оставаше същата. Хората бяха слепи за промяната и глухи за предишните опити да бъде чута. Покрай новия й живот се бяха превърнали в неми образи.
Слънчев следобяд ,позната картина. Ден ,плашещо напомнящ на онзи , оказал се виновен за промяната . Загледана през прозореца на стаята ,месеци по-късно,гледката бе същата – същата глъчка ,обградена от зеленина и незначителната радост на околните. Беше време. Поредното състезание. Замисленото момиче бавно натъпка раницата си с вода и маратонки. Изпокъсани ,стари ,измършавяли и грозни ,но късметлийски. Оставаше много до началото ,но Мина предпочете да тръгне .Беше решила да върви бавно и да се наслаждава на спомените си ,породени от познатата обстановка. Три пресечки до парка и още няколко до пистата,разположена на стадиона. На пръв поглед съвсем незначително разстояние. При един от ъглите тя забеляза група мъже. Пропаднали ,съсипани и нещастни ,но виновници за съдбите си . Новият начин на живот бе събудил умението да анализира безпогрешно околните . Но редом с нещастния им вид ,в очите на всеки един член от позорната група ясно се разчиташе солидна доза злоба ,примесена с желание ;желание да причиниш нещастие някому. Главният забеляза тийнейджърката ,несъзнателно спряла се ,оглеждайки ги на пътя. Решително се насочи в посока на момичето. Усилените тренировки бяха развили интуиция у нея ,бяха й подарили животински качества и особен начин на мислене.Чисто човешката потребност за самосъхранение задвижи краката й при вида на странния мъж ,засилен към нея . В следващия момент Мина вече тичаше . Тичаше както никога до сега,защото това бе най-решаващото състезание в живота й . Мускулите поддържаха добър синхрон със съзнанието ,което пулсираше при единствената възможна команда. „Тичай!”. Пепелта ,издигаща се от нищото , замъгли ясния до преди момент поглед. Страшен тътен бе последното ,което успя да чуе.

- Има ли пулс?
- Жива е .
Изплуване от дъното на езеро . Замъглени силуети . Сякаш мокри и давещи се .
- Добре ли си ?
- Състезанието ?! О,не ,колко е часът ? Къде съм по дяволите?
Не последва отговор. Докторът намести системата и се насочи към вратата.
- Отговорете ми ,моля Ви ! - думите на Мина едвам излязоха из пресъхналите устни.Това сякаш не беше нейният глас.
- Нямам представа за какво говорите ,но каквото и да е това състезание се опасявам ,че занапред няма да сте способна за нищо подобно. Погледнете краката си ,усещате ли нещо? Съжалявам ,момиче .
Вратата се затръшна. Най-ужасяващият звук на света ,последван от неописуема болка. Тя просто затвори очи.

В този ден ,по някаква случайност на датата ,на която един човешки живот се промени и придоби смисъл, се състоя и последното състезание на същия този човешки живот. Най-важното ,най-трудното. Това ,което свали магията и уби надеждата,а заедно с нея уби и нашата героиня. Уби тази Мина ,чиито очи светеха и помогна на предишната сянка да се завърне. Е,тя има цялото време на света да свикне с новата си самоличност.

За доброто и злото (i'm back yeah)

Всички се раждаме еднакви. Това е голата истина, неудобна за повечето. Но не умираме еднакви. Пръкваме се с потенциал да бъдем добри или по-ясно казано верни на принципите си. Но идва един красив момент, в който си изправен пред избор. Избора дали да следваш това, което смяташ за правилно, или да се потопиш в чуждите представи за грешно и вярно.Вариантите са два и от тях зависи към чий клуб ще се присъединиш. Ако избереш себе си, това те изкачва на едно по-горно стъпало в йерархията. Ставаш неудобен за тези, които предпочитат да стоят на едно място без движение. Освен че си избрал себе си и си личност, ти се движиш постоянно. Това далеч не е последният избор , който правиш. Противниковият отбор постоянно се опитва да ти отреже главата и да те изравни със земята. И то точно чрез избора, който ти представя – или ще си от наще и ще си изключиш мозъка, или си аут и завинаги единак. Това е втората фаза – изборът кой да си и невидимият кантар, който претегля ценностите ти. Дали – или. Дали би избрал „сам, но с достойнство”, или „ просто една нещастлива овца от стадото”. „Всичко или нищо” или „нещо, но некачествено”. Този избор е само хипотетичен, но трябва да го направиш, за да оставиш следата, която искаш да оставиш. 7 милиарда души със 7 милиарда души. Ударението различава думите. Математически погледнато е невъзможно да бъдеш единак сред 7 милиарда себеподобни. Причината да се чувстваш такъв е в манипулацията, прилагана от хората поели по другия път – на застоя и себеотричането. Винаги е по-лесно другите да се нагодят към теб от колкото ти към тях. Преди църковните лица са горяли книги, за да си останем равни. Сега достъпната информация се е разрастнала достатъчно, за да бъде просто заличена. А и би било прекалено явно, набиващо се на очи. Тяхното оръжие е двуличието, тяхната маска е невежеството. Злото е мързел, мързелът е зло. Най-погубващия и същевременно градящ човешки порок. Градящ, защото ако го нямаше нямаше да имаме какво да надскачаме. Сизифовият товар далеч не е безсмислен и е чудесно мерило за мирогледа ни. Чудесен начин да провериш от кой отбор си. Човек сам си създава върхове, а този който отказва да ги гради и да ги прескача отказва да живее. Да буташ камъка, да си носиш кръста – колко много метафори за нещо толкова просто. Колко много сторически примери, за които си затваряме очите. Съвпаденията далеч не са случайни. Иисус – разпнат, Дон Кихот – поредния луд, Левски – обесен. И то от свойте. Изяден от тези, които е опитал да издигне. Оглозган. Наскоро четох в един исторически роман, че на път за Къкрино едно от турските заптиета, който Апостола е преметнал доста пъти, го е посъветвало да си намери кaлпак, защото го чака дълъг път през зимата. Отговорът бил „ Фес по-добре да сложа, фес”. Доста силно, доста гротеско. Реално погледнато са били нужни максимум 20 негови съмищленици да организират засада, да избият заптиетата и да го спасят. Но никой не се е заел. Оправдания. Истината е, че е по-удобно да бъдем под нечие владичество, защото е трудно да имаш достойнство, а сега, 160 години по-късно децата на децата на тези, заради които Левски ще си сложи феса, му купуват нечетен брой цветя. Гадно. И не е само той. Въпросът не е какво са направили, а какво не правят. Цялата система „грешка-поправка” е прецакана. Разкаянието го няма, покрай него и достойствто, а за каква смелост да си говорим тогава, за какви добродетели? Ето до къде са стигнали нищоправещите във войната, ето с какво превъзхождат. С изграждането на човешката информация, те имат все по-голямо разнообразие от места за скривалище. Злото не е вродено, злото се избира, злото е застоялост, злото е бездействие. Злото е слабост и убеждението, че е сила ни пречи да се справим с него. Ти избирай.

Демонът

Сенките на дърветата пречеха на слънцето да досажда ,да се забива в кожата и да изсушава всяка нейна фибра . Да, защото това не беше просто обикновен юлски ден. Температурите, значително по-високи от обичайното, караха всяка жива твар да се крие и дири хлад. Влага и хлад, нужни и търсени, както могат да се търсят и копнеят само устните на двама влюбени. Ала ги нямаше дори и в гората, покрита от гонещи се сенки и плачеща от жажда зеленина.
Сивият костюм, обвиващ тялото като запотено стъкло, бе тихо руган от ловеца. На ум, но свирепо, както може да бъде обиждано само нещо ненужно и прокажено. Съжалил, че изобщо е тръгнал, той се скиташе между гигантските дървета с бутилка вода в ръка. В този час едва ли някоя от потенциалните му жертви би се разхождала ноколо. По-вероятно беше нападение от див звяр с цел отмъкване на водата. За това реши да поседне на първия по-голям камък.
В същото време на няколко метра от чакащия плячката се разиграваше коренно различна картина. Реалистична, по-истинска и човешка от всичко, което можеш да видиш в мръсния град. Пиеса, на която можеш да станеш свидетел само на място, неопетнено от човешко присъствие. Място, символизиращо свобода. Девствена красота, незагрозена от чужди отпечатъци. Бялата козина на вълчицата отразяваше слънчевите лъчи, които сякаш проникваха през нея. Най-магнетични бяха очите – зеленикаво–кавяви, нетипични за животно, сякаш изпълнени с мъдрост и побиращи ширещия се небосвод. Над лявото се отличаваше дълбок белег, вероятно придобит при бой. Млада, но белязана от борбата за съществуване, заобиколена от децата си, в погледа й се четеше жажда за живот и готовност. Годовност да се бори и да защитава. Душа, родена да бъде сама и сътворена, за да препуска по зелените поляни. Сърце, незаградено от предели и пулсиращо при най-малкия шум. Вълчетата се гонеха около нея, като рунтави топки се търкаляха в сухата трева. Единствените същества в този ден, които се любуват на яркото слънце. Ясно се различаваше кой е лидерът и кой по-предпазливият. Едното кафяво, със светли неопределени очи, се криеше зад майка си при евентуално загрубяване в безобидната хватка на братчето си. Демонично-веселите катранени очи на второто, живи и необременени от грижи, следяха с жив интерес всяко движение на другаря си. Очевидно много по-смело и интелигентно от приятелчето си, но по-малко склонно към нежности и дълги часове, прекарани с вълчицата, която лежеше с притворени очи, излегнала се по цялата си дължина върху напуканата земя. Наслаждаваща се на спокойстието, което бе нещо необичайно в последно време. Вече имаше за кого да се грижи и това бе доразвило и обострило животинските й инстинкти. Майчинството не бе лека задача, но въпреки всичките безсънни нощи тя бе готова да дава душата си пак и пак. Кафеникавото вълче се потриваше в топлата й кожа, докато тя старателно го облизваше. Познатата майчина миризма успокои сетивата му, изтъка люлка от трептяща светлина, отнасяща го надалеч, в друг свят, невидим за мнозина. Блаженството се разстла и обгърна самотните животински фигури.
В същото време черното като катран вълче стоеше на страна, ревниво гледайки сцената. Реакцията му не остана незабелязана от женската, чиито очи се разшириха, ласкаво примамвайки пухкавата топка, упорито неподдаваща се на изпълнената с нежност манипулация. За изненада на вълчицата, дяволът заприпка към другата страна на скалата, в близост до която бе разположено леговището. Наострила уши и сграбчила другото си дете за врата, тя бързо се движеше в посоката, в която отиде непокорният. Цялото същество бе на щрек, до разширените ноздри на продълговатата муцуна достигаше човешка миризма, която я накара да забърза ход и да пренебрегне неодавнащните си усилия да бъде незабелязана. Децата й не бях малки, времето да се отделят наближаваше, но мисълта, че може да загуби единственото си богатство раздра разширените от усилия гърди.
Запотената от жега бутилка вече не бе хладна, а изпразнена до капка. Залъганият ловец се изкуши да захвърли подпухналата пластмаса в измъчената от суша трева, но гласецът, наречен съвест се обади. Човек на средна въздраст, посветил всичките си дни на занаята, който въпреки всичко учеше на уважение към природата.
Някъде до крака му изпука суха клонка. Стреснат и стъписан, изпотеният мъж се обърна рязко. Зениците се разшириха при вида на черното вълче. То бе първото животно, което срещаше в този ден и най-красивото от месеци. Въгленово черните очи, неконтрастиращи с козината, го гледаха с недоверие. Омразата и страхът от хора бе вроден и заслужено придобит. Несъмнено това беше голяма печалба, само мисълта да пропусне златната си възможност дереше съзнанието и безмислостно разкъсваше гордостта. Безизразното лице не потрепна, докато протягаше ръка към животното. Безтегловната тишина се прекъсна от гърлено ръмжене. Сякаш идващо от пъкъла, изпълнено с омраза и злост, то успя да разтърси дори и загрубялото и привикнало същество на ловеца. Сетивата му, притъпени от горещината, проработиха за по-малко от секунда и подсказаха на краката да се раздвижат. Загубила всякакъв професионализъм и представа за действията си, изплашената пионка понечи да бяга. Втората порция демонично плашещи звуци го заковаха на място и отнеха и умението да се движи. Вълчицата заобиколи създанието, заприличало на восъчна фигура. Искаше да види лицето на жертвата си. Бялата козина заблестя под слънчевите лъчи. Очите й, помътняли и необичайно безизразни, се впиха в кожата като игли. Странната хипноза причини необяснима болка. Тишината пищеше в ушите на ловеца, примесена със собствения му пулс, приличен на глухи удари. Оголила единия си зъб, майката се приготвяше да се хвърли в бой, ако ще да е последният й. Зад студената маска кървеше от страх и болка, предчувстваща фаталното.
Втренчила се в нищото, следващото, което усети бе козинестата топка, потриваща се в настръхналата кожа. Глупаво изглеждащият човек се бе отдалечил на няколко крачки, очевидно пуснал вълчето от хватката си. Готов да побегне, но същевременно примирил се със съдабата, очите му отразяваха паническия ужас, разпръскващ се в подпухналия въздух. Възвърналите нормалния си цвят животински очи срещу него, приютиха неясно изражение. Облекчението, примесено с благодарност, за секунда премина през погледа на задъханата женска. Захванала дявола със зъби, тя побърза да се обърне и потъна в слъчева мъгла. Като ангелски фигури, сливащи се в нищото и създадени заедно, неясните силуети се разтопиха. Спъвайки се в клоните, готови да станат на прах, ловецът се затътри обратно към града. Опитваше се да изчисти съзнанието си. Никога повече не отиде в гората, никога повече не посмя да убива.

Кой си ти, че да...?

Как ръмеше в този ден. Но не приятно, дразнещо. Сякаш цялата вода на света се опитва да влезе в очите ти. Капките като дребни куршуми се блъскат в стъклата на очилата и примирили се с краткротрайната власт се стичат надолу.
След поредния работен ден господин Петров се прибира към малката панелка. Добре познатият широк булевард се вие ,няма край. А и градският транспорт го няма, и такситата. Всички бързат, но никой не върви ,коли много. Кой глупак би тръгнал в този дъжд.
Гоподин Петров стои полу замръзнал на трамвайната спирка. Какъв ти господин, в офиса може и да го наричат така, но в тази ситуация по-подходящо бе просто Пешо. Няма привилегировани в понеделник привечер, когато всички видове автобуси, тролейбуси,таксита,триколки и четириколки с номер отпред стачкуват заради лошото време. И градът, и хората се бунтуват. Продължават да сивеят, отстрани изглеждащи бездушни. Колко жалко, колко тъжно.
- Край, не може повече така. Крака имам. – промърмори под носа си младият мъж. Това си беше удачен повод да се пораздвижи. Добре платената работа си има своите минуси, да висиш зад монитора по цял ден не е добре за физиката. Подплътено с мазен бургер, резултатите са убийствени.
Разстоянието, за някои изглеждащо обезнадеждаващо, за Пешо бе един вид разнообразие. Начин да се откъсне от ежедневието, оплювано от всички. Бавно крачейки, той се опитваше да отдаде нужното внимание на всичко, макар и грозно, често грубо подминавано.
- Та кой съм аз, че да обръщам гръб. Сякаш единственият шум, който чувам не е от собствените ми крачки. Грозното пряскане, предизвикано от лъскавите обувки, които така откровено мразя. Сам на улицата, но сам и на мястото, което наричам свой дом. Какво имам, заслужил ли е околният свят пренебрежението ми?
Разсъжденията се разбиваха в главата, до преди няколко часа потънала в самоуважение и себелюбие от висша степен. Погледът на младежа се спря пред вестникарската будка, от която някога си купуваше любимото списание. Усмихнатата дама, вечно стоейки на пост, си бе все същата. Лицето ,уморено от задължението да носи щастлива маска, все още съумяваше да изпълнява дълга си достойно. Похвално. „Трима, убити при атентат”, „Баща изнасилва и умъртвява детето си”, „Дарете левче за хора в неравностойно положение”, „ Възрастна дама, оглозгана от куче” бяха заглавията, присмивайки се от жълтите станици. Иронично контрастирайки с добродушния предан поглед, създавайки гротеска картина, впечатлявайки с безнадежността си, оставайки следа от бич в съзнанието. Като ударено през ръцете дете, Пешо побърза да се отдалечи, търсейки предишното глупаво спокойствие. Тишината, подкрепена от пляскане по асфалта, възтържествува и възвърна овчото равнодушие.
В следващите минути нищо не бе в състояние да привлече вниманието на някогашния щастливец. Неусетно достигна голямата ограда на училището, което бе завършил преди няколко години. Украсено от графити и нецензурни послания, си стоеше все същото – грозно и пълно със съдби. Сградата, невидяла ремонт от създаването си, беше пуста и приличаща повече на старомоден завод. Пешо реши да прекоси двора – кога пак би му се отдала такава възможност при наличие на градски транспорт и кола. Въздъхна и влезе. Само пазачът от последната смяна дремеше до входа. Унесен в сладки сънища, синята му шапка скриваше очите, но за сметка на това устата бе широко отворена. Три хлапета се подвизаваха в другия край на игрището с цигара в ръка. Измършавяли и смешни, мокри до кости, но с цигара. Злобното хилене на най-големия достигна до някогашния обитател на училището. Покриващото ги перде от дим и мъгла, се отдръпна и разкри още една фигура. Дребна, прегърбена жена, очевидно в напреднала възраст. Заела умолителна поза, сякаш готова да заплаче, тя бе скръстила ръце и мънкаше нещо неразбираемо. А дечицата, извисяващи се над нея с по около двадесет сантиметра, се смееха подигравателно. Очи пълни със злоба, породена от нищото. Желание за отмъщение. Пешо реши да се приближи до съмнителната група. Заглеждайки лицето на дамата, студена тръпка премина през тялото му. Та това бе учителката по литература. А най-голямото момче беше негов бивш съученик. Повтарящ за поредна година, сивата сграда се бе превърнала в дом и сцена за изявление.
Коленете на жената се подкосиха. И падна. И възтържествува най-ужасната тишина.
Продължвайки да се моли, по лицето й вече ясно се различаваха сълзите, смесени с дъжда. Вандалите дърпаха чантата от ръцете й, където навярно лежаха последните спестени пари. Уморените и загрубяли от работа длани се напрягаха до последно. Младият мъж стоеше под дъжда. Лицето му ,сковано и студено, се изкриви в станна гримаса. Грозната гледка го пречупи, скърши и вътрешната борба, уби красивите мечти и откри горчивата реалност, разпростираща се като огромна вълна, носеща пустош. Господин Петров побягна. И бягаше по-бързо от всякога. Съжали, че е предприел такава обстойна разходка. Дъждът неусетно спря и упоритите лъчи на залязващото слънце пробиха облаците.
Няколко дни по-късно, минавайки покрай познатата вестникарска будка, до приветливото лице на продавачката грееше още едно заглавие „ Ученици пребиват учителка след отказ да даде последните си стотинки.”
- Кой си ти ,че й обърна гръб? Кой си ти, че заплю плачещите ръце, които ти дадоха всичко?

Още мои неща (:



Разходка

Автобусът спря. Студеното ноемврийско утро погали бялото ми лице докато слизах по малкото стълбище.Хората се блъскаха припряно ,бързаха,притеснено поглеждаха към китките си.Уморените ми от бездействие крака най-накрая се докоснаха до сивата градска настилка. Почувствах усещането за покой и сигурност,което чаках от толкова време.Последва радостна въздишка. Дори и в това мрачно утро гарата беше пълна с изпращащи и посрещащи.Разплакани двойки,усмихнати детски лица,старци ,озарени от надежда,майки ,многолюдни семейства,старата автобусна станция беше запълнена с човешки съдби и истории.Бавно се приближих до вратата ,която водеше до багажа .Не бързах за никъде ,времето сякаш беше спряло . Леката чанта се намести удобно в малката ми ръка ,не носех почти нищо. Малкото незамъглен от щастие ум ми подсказа ,че трябва да взема такси. Разсеяно махнах на първата жълта кола ,която се изпречи насреща.Услужлив млад мъж енергично изкочи от автомобила ,за да помогне с въпросната чанта,след което посочих търсения адрес. Минавахме по същите есенни улици за пореден път,всичко беше такова ,каквото го помнех,но въпреки това бе все така прекрасно. Големият булевард ,по който летяха забързани коли , малки препълнени автобусчета и същата онази алея ,по която се учех да карам колело ,изпълнена с весела детска глъчка и зеленина . Уханието на току-що изпечен хляб . Бях у дома и цялото ми същество ликуваше [...]


[...] Подпряла глава на зацапания прозорец, усетих триенето на гумите и настилката под автомобила. Трябваше да платя. Подадох припряно парите на непознатия и побързах да се измъкна от колата ,която ме караше да се чувствам като птица в клетка.Сърцето ми буквално щеше да изхвръкне от гърдите ,за което подпомогна и контрастът между сладникавия ароматизатор в кабината и замъгления,потънал в изпарения въздух ,украсен единствено от отминали спомени . Намирахме се пред посивялия блок ,на пръв поглед неотличаващ се от останалите в квартала. Не разбрах как чантата отново се бе озовала в ръката ми . Насочих вниманието си към остъкленото балконче на втория етаж.Нещо дълбоко потрепна при мисълта ,че никой няма да се появи там ,да ми помаха и да ме посрещне нетърпеливо.Извадих скучаещите до този момент ключове от изпокъсания джоб и се заизкачвах бавно по стълбището ,чиито стъпала някога вземах по две-по три. Наложи се да ги използвам ,в апартамента от много време не живееше никой ,освен избледняли сенки и някогашни мечти. Бравата прищрака и пожълтялата врата ,на която още висеше табелка с имената на предишни обитатели се открехна. Чувството бе неописуемо ,но отчасти ме подготви за всичко ,което ме чакаше занапред. Нахлух в хола ,необичайно безцветен и тъжен . Погледът ми се насочи към прозореца -определено имах нужда от чист въздух .. По-скоро имах нуждата да си поема дъх. Стъпките отекваха ,допълнително озвучени от скърцащите дъски.През белите рамки се разкри позната картина. Увисналите зелени клони на бора ,стърчащ пред старата сграда ме приветстваха ,различаващи се от общата купчина окапващи ,потънали в мъгла есенни листа . Усетих странна влага по лявата си буза . Не ми трябваше много ,за да осъзная ,че погледът ми бе замъглен и виждах само контурите на предмети ,покрити с прах. От една от стъклените етажерки ме викаше изоставен касетофон ,подарен от приятели преди години.А до него лежеше малка касетка,облепена в синя хартия.С бързи движения я пъхнах в неизползваната машина и превъртях до любимата си част .Нежните звуци обляха цялата стая като малка вълна,даряваща живот и красота. Всяко едно кътче бе дарено с умението да диша и значеше нещо определено. Коленете ми се подкосиха и докоснаха пода ,но изненадващо не чух звук. Подпряла ръце на земята и потъваща в сладка агония ,аз малко по малко губех всичко ,което някога съм притежавала. Странно е чувството да си за последен път у дома.







И малко поезия ,общо взето стана един гювеч :D


Равносметка


Сама,лъжкиня и предателка на всичко вярно, това ли е съдбата моя ?
Престарала се ,запушваща уши със две ръце ,за да не чувам
Уж без болка щяло ПАК така да мине ...

И кал ,и ярост ,и неслука събрали се във таз' душа окървавена
и издрана от мълчание гробовно - дяволско изчадие бездомно,
гърчещо се ,оскотяло и на две строшено!

И пак ще стене тишината ,но не и тук - на бялото платно ..
сама останала съдбата на малкото непреживяло същество.

Във прах родено,нямо,то пак във прах ще си отиде.
Участта жестока -със револвер и роза във ръка
и него тя не ще подмине ...