Демонът

Сенките на дърветата пречеха на слънцето да досажда ,да се забива в кожата и да изсушава всяка нейна фибра . Да, защото това не беше просто обикновен юлски ден. Температурите, значително по-високи от обичайното, караха всяка жива твар да се крие и дири хлад. Влага и хлад, нужни и търсени, както могат да се търсят и копнеят само устните на двама влюбени. Ала ги нямаше дори и в гората, покрита от гонещи се сенки и плачеща от жажда зеленина.
Сивият костюм, обвиващ тялото като запотено стъкло, бе тихо руган от ловеца. На ум, но свирепо, както може да бъде обиждано само нещо ненужно и прокажено. Съжалил, че изобщо е тръгнал, той се скиташе между гигантските дървета с бутилка вода в ръка. В този час едва ли някоя от потенциалните му жертви би се разхождала ноколо. По-вероятно беше нападение от див звяр с цел отмъкване на водата. За това реши да поседне на първия по-голям камък.
В същото време на няколко метра от чакащия плячката се разиграваше коренно различна картина. Реалистична, по-истинска и човешка от всичко, което можеш да видиш в мръсния град. Пиеса, на която можеш да станеш свидетел само на място, неопетнено от човешко присъствие. Място, символизиращо свобода. Девствена красота, незагрозена от чужди отпечатъци. Бялата козина на вълчицата отразяваше слънчевите лъчи, които сякаш проникваха през нея. Най-магнетични бяха очите – зеленикаво–кавяви, нетипични за животно, сякаш изпълнени с мъдрост и побиращи ширещия се небосвод. Над лявото се отличаваше дълбок белег, вероятно придобит при бой. Млада, но белязана от борбата за съществуване, заобиколена от децата си, в погледа й се четеше жажда за живот и готовност. Годовност да се бори и да защитава. Душа, родена да бъде сама и сътворена, за да препуска по зелените поляни. Сърце, незаградено от предели и пулсиращо при най-малкия шум. Вълчетата се гонеха около нея, като рунтави топки се търкаляха в сухата трева. Единствените същества в този ден, които се любуват на яркото слънце. Ясно се различаваше кой е лидерът и кой по-предпазливият. Едното кафяво, със светли неопределени очи, се криеше зад майка си при евентуално загрубяване в безобидната хватка на братчето си. Демонично-веселите катранени очи на второто, живи и необременени от грижи, следяха с жив интерес всяко движение на другаря си. Очевидно много по-смело и интелигентно от приятелчето си, но по-малко склонно към нежности и дълги часове, прекарани с вълчицата, която лежеше с притворени очи, излегнала се по цялата си дължина върху напуканата земя. Наслаждаваща се на спокойстието, което бе нещо необичайно в последно време. Вече имаше за кого да се грижи и това бе доразвило и обострило животинските й инстинкти. Майчинството не бе лека задача, но въпреки всичките безсънни нощи тя бе готова да дава душата си пак и пак. Кафеникавото вълче се потриваше в топлата й кожа, докато тя старателно го облизваше. Познатата майчина миризма успокои сетивата му, изтъка люлка от трептяща светлина, отнасяща го надалеч, в друг свят, невидим за мнозина. Блаженството се разстла и обгърна самотните животински фигури.
В същото време черното като катран вълче стоеше на страна, ревниво гледайки сцената. Реакцията му не остана незабелязана от женската, чиито очи се разшириха, ласкаво примамвайки пухкавата топка, упорито неподдаваща се на изпълнената с нежност манипулация. За изненада на вълчицата, дяволът заприпка към другата страна на скалата, в близост до която бе разположено леговището. Наострила уши и сграбчила другото си дете за врата, тя бързо се движеше в посоката, в която отиде непокорният. Цялото същество бе на щрек, до разширените ноздри на продълговатата муцуна достигаше човешка миризма, която я накара да забърза ход и да пренебрегне неодавнащните си усилия да бъде незабелязана. Децата й не бях малки, времето да се отделят наближаваше, но мисълта, че може да загуби единственото си богатство раздра разширените от усилия гърди.
Запотената от жега бутилка вече не бе хладна, а изпразнена до капка. Залъганият ловец се изкуши да захвърли подпухналата пластмаса в измъчената от суша трева, но гласецът, наречен съвест се обади. Човек на средна въздраст, посветил всичките си дни на занаята, който въпреки всичко учеше на уважение към природата.
Някъде до крака му изпука суха клонка. Стреснат и стъписан, изпотеният мъж се обърна рязко. Зениците се разшириха при вида на черното вълче. То бе първото животно, което срещаше в този ден и най-красивото от месеци. Въгленово черните очи, неконтрастиращи с козината, го гледаха с недоверие. Омразата и страхът от хора бе вроден и заслужено придобит. Несъмнено това беше голяма печалба, само мисълта да пропусне златната си възможност дереше съзнанието и безмислостно разкъсваше гордостта. Безизразното лице не потрепна, докато протягаше ръка към животното. Безтегловната тишина се прекъсна от гърлено ръмжене. Сякаш идващо от пъкъла, изпълнено с омраза и злост, то успя да разтърси дори и загрубялото и привикнало същество на ловеца. Сетивата му, притъпени от горещината, проработиха за по-малко от секунда и подсказаха на краката да се раздвижат. Загубила всякакъв професионализъм и представа за действията си, изплашената пионка понечи да бяга. Втората порция демонично плашещи звуци го заковаха на място и отнеха и умението да се движи. Вълчицата заобиколи създанието, заприличало на восъчна фигура. Искаше да види лицето на жертвата си. Бялата козина заблестя под слънчевите лъчи. Очите й, помътняли и необичайно безизразни, се впиха в кожата като игли. Странната хипноза причини необяснима болка. Тишината пищеше в ушите на ловеца, примесена със собствения му пулс, приличен на глухи удари. Оголила единия си зъб, майката се приготвяше да се хвърли в бой, ако ще да е последният й. Зад студената маска кървеше от страх и болка, предчувстваща фаталното.
Втренчила се в нищото, следващото, което усети бе козинестата топка, потриваща се в настръхналата кожа. Глупаво изглеждащият човек се бе отдалечил на няколко крачки, очевидно пуснал вълчето от хватката си. Готов да побегне, но същевременно примирил се със съдабата, очите му отразяваха паническия ужас, разпръскващ се в подпухналия въздух. Възвърналите нормалния си цвят животински очи срещу него, приютиха неясно изражение. Облекчението, примесено с благодарност, за секунда премина през погледа на задъханата женска. Захванала дявола със зъби, тя побърза да се обърне и потъна в слъчева мъгла. Като ангелски фигури, сливащи се в нищото и създадени заедно, неясните силуети се разтопиха. Спъвайки се в клоните, готови да станат на прах, ловецът се затътри обратно към града. Опитваше се да изчисти съзнанието си. Никога повече не отиде в гората, никога повече не посмя да убива.